Човекът, който виждаше България голяма

По ирония на съдбата, или по закономерността на историческите превратности днес България е почти там, където е била преди сто години. Точно като преди век отново сме в процес на сложно преустройване на икономиката и на цялото общество в търсене на нашия „европейски” модел.

Трудно, с малки стъпки, но с цената на големи обществени сътресения се опитваме да бъдем достойна част от Европейския съюз, уважаван съюзник, работеща икономика, интелигентен и преуспяващ народ. И сякаш най–много ни липсва добрия пример на истинските личности – българите европейци, които да въплъщават тези качества и да носят позитивния дух на оптимизъм за бъдещето на страната.

„Той беше европеец по възпитание, по манталитет, по образование” – казва за него професор Б. Йовчев – „всяка работа, с която се е захващал е била успешно завършена и превърната в значимо постижение”.

Преди сто години, през 1901, в Панагюрище, се ражда Никола Райков Белопитов. Европеец – точно така го описват всички, с които той е учил, живял и работил. Универсалният гражданин на Европа, който е приет, ценен и обичан във всяка страна заради своята креативност, лоялност и талант.

Но в крайна сметка Никола Белопитов дава всичко само на България. За него тя не е „малка страна на Балканския полуостров”, а земя с огромни възможности, които той се заема да реализира. Луд, мечтател, грандоман… наричан е всякак, но на практика той е един от малкото хора, които не се страхуват от размера на идеите си и ги реализират успешно до край.

1. Роден в интересно време

Бащата на Никола – Райко Белопитов, е собственик на единствената книжарница в прекрасния възрожденски град Панагюрище. Още от малък, когато баща му е на война, зиме и лете след училище той разнася вестници и списания, снабдява децата с школски принадлежности. Малкият Никола расте буден и умен младеж, върви отлично в училище и дава много надежди.

Затова не е изненада, че родителите му решават да му дадат шанс на всяка цена и го изпращат „да стане човек” в чужбина. Изваждат се зашитите в хастара на палтото на майка му спестявания и през 1921 г., той заминава да учи електроинженерство във Виена.

Това са бурни поствоенни години на и икономически катаклизми. България попада от катастрофа в катастрофа, социалното напрежение е огромно и в страната динамично проникват левите идеи. За времето си те са реалния отпор и протест срещу изкривената система, корупцията, безсмислените войни и огромното социално неравенство. Именно активни и умни младежи като Никола стават проводници на новата идеология, макар, че повечето от тях са деца на заможни родители. Те искат по–справедлив и мирен свят, за който са готови да се борят с оръжие и перо в ръка.

Несъмнено във Виена Никола намира много политически съмишленици, а през 1923 г. без много да се колебае се връща, за да се включи в Септемврийското въстание. Известно е чрез какви методи е потушен този бунт. По това време Никола попада за пръв път в затвора и там е свидетел на чудовищни картини на изтезания и убийства, което само затвърждава непоносимостта му към системата и желанието му да й противостои.

Макар и пуснат от затвора, той е принуден да напусне страната. Заминава за гр. Данциг /днешен Гданск/, където продължава обучението си. Там за пръв път той използва псевдонима Николаус Фрай, с който подписва статиите си, публикувани в студентския вестник. Подобно на пенчославейковото алтер его – Олаф Ван Гелдерн, Николаус Фрай е име–символ на български интелектуалец, който вижда себе си като неразделна част от общоевропейската култура и наука.

Въпреки политическата си активност Никола е отличен студент, а дипломната му работа „Изчисляване на високоволтовата мрежа за електрификацията на Пловдивска област” изключително впечатлява неговите професори и преподаватели. Те оценяват неговите качества на учен като „блестящи” и предричат отлични перспективи за развитие.

2. Силата на електричеството

Възможността да гради научна кариера в Германия не блазни Никола – той иска да работи за страната си и през 1929 г. се завръща в родния си град. Там е радушно посрещнат от съгражданите си, за които младият висшист е истинска гордост. Затова, въпреки политическата съпротива, той скоро започва работа във водния синдикат „Въча” – Кричим, създаден по време на управлението на Ал. Стамболийски.

Там му възлагат амбициозна задача „да подготви екзекутивен план за електрификацията на града и да определи сумата, която ще е нужна за първоначалното съкратено изграждане на този план”. Електричеството, по това време, е несъмнен лукс за доста части на България. В Панагюрище на този „разкош”, по три часа вечер, се наслаждават десетина семейства, пет дюкяна и три кръчми.

Не е случайно съвпадение фактът, че още през юношеството си Никола мечтае да „освети” своя роден град. Той с голямо желание са захваща със задачата и след десет месеца има готов за реализиране проект. Той лично ръководи изграждането на електропреносната мрежа, което отнема рекордните пет месеца.

На 01.02.1931 г. Никола Белопитов става свидетел на тържественото откриване на своя пръв обект – Панагюрище е обляно от „една хубава, приятна светлина, резултат от упорит труд и общи усилия на народа и държавата”, както пише местния вестник „Панагюрски глас”. Едва ли младият Белопитов е подозирал тогава какви обекти тепърва ще има удоволствието да открива. А може би вече е бил наясно, че мечтите са за това да се осъществяват.

Въпреки успеха на проекта, на 19–ти май Никола е уволнен без предизвестие. Причините са най–вече политически. Той се мести в София, където намира работа като механик в Софийската телефонна централа. Много скоро талантливият младеж става завеждащ на отдел Проучвания на Телефонното и телеграфно отделение в България. В София Никола бързо намира своята среда и много приятели сред младите инженери. През 30–те години той е активен член и секретар на БИАД /Българското инженерно и архитектурно дружество/.

3. Войната за радиото

Още с пристигането си в столицата Никола става член и на клуба на радиолюбителите „Родно радио”. Радиото е негово хоби и голяма страст. По това време обаче, радиоприемниците са практически забранени в България. Властите гледат на тях като на „ерес по време на инквизиция”, тъй като се опитват да ограничат навлизането на свободна информация в страната. За разлика от Европа, където радиото е най–разпространеният начин за масова комуникация и нещо обикновено във всеки дом, в България дори няма станция на български език.

Ето защо пред ентусиастите от „Родно радио” стои тежката задача буквално да отвоюват правото на българите да имат такова. Първата им победа идва през май 1927 г., когато се обнародва първият закон за Радиото. Само за три години регистрираните апарати стават над две хиляди. През 1931, властта отговаря на удара и радиото отново попада под забрана. Едва през 1934 г. абсурдната разпоредба е отменена окончателно.

Никола активно участва във войната за правото на българите да слушат радио. Той е от хората, които не търпят безсмислени ограничения и нямат толеранс към глупостта на властта. През 1933 той влиза в ръководството на съюза на Радиолюбителите, които през следващите две години постигат нов голям успех – построяването на първата радиоантена с мощност от три киловата. Тържественото откриване на предавателя „Радио София”, построен в Павлово, става в присъствието на хиляди граждани и елита на София. Все пак този момент е триумф на гражданското общество над цензурата и репресиите, глътка въздух за българите, дълго време лишени от правото на свободен достъп до информация.

4. Площад Славейков № 9

Левите убеждения на Никола не са тайна и през 1938 г. с приемането на „Закона за защита на държавата”, изпреварвайки своето уволнение, той напуска работа, но не остава безработен.

Заедно със своите приятели Георги Ковачев и Тодор Прахов основава фирма БЕКОП. Офисът на фирмата е на Площад Славейков №9, а дейността разнообразна и много успешна. С тази фирма Никола превръща своето хоби – радиото в професия. Той произвежда, поправя и продава радиоприемници. Освен това създава собствена конструкция на металотърсач, който намира добро приложение в армията. БЕКОП спечелва конкурс и изработва полилеите, които могат да бъдат видени и днес в сградите на Централна поща и Съдебната палата.

През тези години Никола затвърждава едно от най–полезните си качества, които го правят толкова успешен и в бъдеще – ефективността. Всичко, което той прави, независимо от обема и обхвата, е практично и работи ефективно. Той е изключително далновиден, успява да се ориентира в обстановката и да намира най–добрите възможности за успех. И въпреки всичко, винаги в крайна сметка прави това, което му доставя удоволствие, защото голямата стойност в живота му имат не парите, а удовлетворението от постигнатото.

5. Инженерът и Генералът

Съдбата среща Никола Белопитов с Генерал Владимир Заимов през 1939 г. именно на площад Славейков, където и двамата помещават канторите на фирмите си. Генералът идва по делови въпрос, но разговорът излиза от руслото на бизнес преговорите. Те споделят много общи идеи, визии, вълнуват се от общи проблеми и всеки е достигнал до този съдбоносен и за двамата момент по сложните пътища на живота.

Много скоро Генералът става най–близък приятел на Никола. По това време Втората световна война е в разгара си и Заимов, върл противник на нацистката идеология, организира в България тайна агентурна мрежа в полза на Съветския съюз. Никола Белопитов играе ключова роля в този проект – той поддържа радиостанциите, галено наричани „куфарите”, осигурява логистиката и базата за чисти и безопасни предавания, както и радисти, които ги изпълняват.

След изтичане на информация от мрежата на съпротивата в Словакия, през 1941г. Гестапо достига до важни доказателства за дейността на Заимов. През март 1942 той е арестуван, два дни по–късно полицията идва и за Никола Белопитов. „Аз мислех, че дните ми са преброени” – пише по–късно Никола в мемоарите си. – „Навън имаше сняг. В единичната килия на Дирекцията на полицията беше студено, а аз спях на пода увит само в балтона си. Между тракащите с подковани ботуши полицаи по коридора често се промъкваше шумът на леките стъпки на цивилните полицаи, които ме отвеждаха, често с вързани с пранги ръце, на разпит със съответната „обработка””…

В 9:00ч. на 1–ви юни 1942 г. във Военния клуб Генерал Заимов е осъден на смърт чрез разстрел. Той не издава никой от хората, с които работи, което спасява техния живот. Никола Белопитов е освободен поради „недоказаност”. Когато присъдата е изпълнена, Главното командване на Съветската армия нарежда пълно затишие на артилерията по всички фронтове за 5 минути в памет на един български Генерал и най–добър приятел.

6. Нов живот

9–ти септември 1944 година слага край на частника, но отваря широко вратите за инженера. Вече 43 годишния Никола Белопитов е назначен за Технически директор на Пощите, телеграфните и телефонните служби. По това време, в резултат на бомбардировките на София, те почти не съществуват – в рамките на града функционират едва 160 телефонни поста. Кърпенето на парче е постоянно – временното решение, което не решава проблемите, пред които е изправена държавата и Никола Белопитов отлично разбира това.

От съвременна гледна точка ни е трудно да разберем невероятния ентусиазъм, с който повечето хора са посрещали промените от тези години. Може би защото не можем да оценим сложността на ситуацията и огромните надежди, които те имат към новата идеологическа концепция, обещаваща ново начало и коренно различен социален порядък, лишен от недъзите на старото общество.

За Никола Белопитов тези времена са сбъдната мечта. Той искрено вярва, че е настъпил моментът за голямата промяна, за генералното преустройство на самата основа, върху която стъпва българското общество. Като човек живял дълго време в сърцето на Европа, като учен и не на последно място като предприемач той разбира, че икономиката и модерните технологии са онова, което прави една страна силна, а хората в нея щастливи.

Затова той решително се отказва да спасява ситуацията „на парче” и се концентрира в изграждане на единна концепция и стратегия за модернизацията. За решаването на големи проблеми се изискват големи решения и Никола Белопитов се оказва именно човекът, който може да ги предложи. Целта му е проста: във всеки дом – радио, във всяко село – телефон.

Като член на Управителния съвет на електрификацията още през 1945 г. той изнася „един голям доклад с много цифри”, който става основата за създаването на електропромишлеността на България. Белопитов има лек говорен дефект – заеква като говори. Дефектът, обаче изчезва когато застава, за да защити своята кауза. Лицето му засиява, говорът му става гладък, речта ясна и аргументирана.

Министърът, по това време Трайчо Костов, е спечелен за каузата с коректни разчети за рентабилността и още следващата година дава старт на строителството на Слаботоковия завод за телефонни апарати.

Заводът е една част от генералното решение за „съобщенията”. Прави се като копие на завод на Ериксон в Швеция, макар мащабът да е съобразен с нашите нужди. През 1949 предприятието е открито и започва работа.

7. План Б

Като във всяка негово дело и тук духът на „Николаус Фрай” дава своето отражение. Белопитов не търси целенасочени ефекти и отбиване на номера, той иска само най–доброто. Той вижда изграждането на електропромишлеността на България така ясно, както е виждал електрификацията на родния си град – стълб по стълб. Всеки един от планираните от него заводи е част от общата мрежа, която ще позволи на страната не само да бъде напълно независима от СССР, но и да се равнява направо по запада.

През 1948 г. в групата на ЕЛПРОМ има 12 дребни предприятия, 11 инженера, 850 работника и един главен Директор на име Никола Белопитов, разполагащ с огромен ентусиазъм, голям организаторски талант, необходимите знания и неизчерпаем ресурс от енергия.

„Съгласно плана ми трябваше да създам 12 завода из цялата страна.” – пише той – „Най–важен от тях бе силнотоковият завод. Но за всеки един липсваше каквато и да е било основа. Приятели и началници ме посъветваха да чакам заводите да се проектират и оборудват от Съветския съюз, както правеха всички тогава. Аз бях обаче на мнение, че проектирането, строежа и обзавеждането на заводите беше по силите ни…”

Такъв размах на мисленето по–скоро плаши хората от партийното ръководство, дори за някои подобни мисли са същинска ерес. Скоро Никола разбира, че твърде много, случайно попаднали във властта, хора нямат капацитет да разберат това, което той прави, но в невежеството си са готови да го спъват, а не да му помагат. Затова е принуден да води необичайно „двойно счетоводство” – изготвя заданията за заводите в две различни версии: една реална и една, с неколкократно занижени цифри за пред партията. В това си дело той среща неочаквана подкрепа и разбиране при колегите от Москва. Както казва самият той „съветските другари ни разбраха и затова се присъединиха към нашата „благородна лъжа” …”.

Но борбата е голяма. Като всеки успяващ българин, Белопитов се обзавежда със солиден брой завистници и тайни опоненти. „Заводите се виждаха на някои огромни. Перспективните им планове се виждаха като миражи. Някои „специалисти” донасяха до Министерски съвет, че проектирането е извършено без предварителна разработка на технологията на производствения процес. Това ми създаваше големи неприятности. Викаха ме на много места, за да ме обвиняват.”

След тръгването на заводите един по един става ясно, че всички те са напълно натоварени, построени с много добра перспектива и прозорливост. А някои, като Електропорцелановия завод например, дори се оказват малки и търпят неколкократни разширения.

За Белопитов академик Ангел Ангелов казва „Той беше борец. Като всеки борец, той имаше възходи, имаше и падения. В почти всички случаи паденията се дължаха не по негова вина, а на други хора, които не можеха да вникнат в неговите идеи и перспективни виждания.”

8. Напред и нагоре

Само за три години под ръководството и непосредственото участие на инженер Никола Белопитов се изгражда цялата база на електротехническата индустрия в България. Отварят врати Слаботоковия и Силнотоковият заводи, Електропорцелановият завод, заводът за електроинсталации материали, заводът за електронагревателни уреди, Кабелния завод и Електроапаратурния завод, Завод за трансформатори и т.н. общо 11 завода.

Ето какво си спомня за тези времена пленничката му Мария Белопитова „Често ни натоварваше в служебната кола – нас, децата и тръгвахме по строящите се заводи в Севлиево, в Троян, в Русе. С много вдъхновение ни разказваше за мечтите си, за бъдещото производство и развитие на тези заводи. Ние го слушахме с голямо внимание и увлечение, макар, че много неща не разбирахме. Чичо имаше общ език, много хубаво умееше да разговаря с нас, децата.”

Бурното развитие на електропромишлеността започва да дава вече чувствително отражение върху общото развитие на икономиката на страната. Заводите осигуряват хиляди работни места, продукцията започва да се изнася за чужбина. Осигурена е възможността за развитие на останалите индустрии – налична е енергия и материали за експлоатацията й. Отлично работят комуникационните и енергийните канали.

Промените се чувстват и в бита на обикновения българин. В страната започва работа Българската фабрика за електрически лампи. На лице е масовото навлизане на електроуредите в домовете – електрически бойлери, котлони, ютии, перални, маслени радиатори. Всички тези „малки машини” сътворяват истинска революция в живота на хората, повечето от които не са и мечтали за такива удобства.

9. Капанът на уравниловката

И все пак в края на 1950 г. Никола Белопитов е освободен от заеманата длъжност поради „изграждането на прекалено големи заводи”. Формалната и глупава формулировка прикрива сериозен конфликт във вижданията за управлението между Белопитов и партийното ръководство. Оттук нататък инженерът ще бъде постоянен трън в очите на апарата.

За разлика от повечето си опоненти Никола Белопитов е продукт на една от най–добрите образователни школи в Европа. Друг сериозен негов учител е животът, който го е научил да бъде добър мениджър и да вижда слабите места на системата. В работата си той търси ефективност и резултати, а не угодническо послушание.

Той е наясно, че там, където свършват машините, започват хората и никой не може да замести добрия специалист. Той иска продуктивност, а за нея трябва мотивация. В писмата си до Министерски съвет той пише „ Оценката на труда на инженера не се различава много от тази на работниците и служещите. Така един околийски архитект получава малко повече от машинописката. В заводите, където се плаща на норма, най–обикновено явление е директорът да получава много по–малко отколкото стотици производственици, които работят на норма. А какво остава за главния инженер, за инженерите конструктори, началниците на отдели.”

Като истински ръководител Белопитов е наясно, че подобна уравниловка унижава и демотивира „умовете”, които трябва да управляват и контролират цялата промишленост. „За да може техническия ръководител да направи икономия, той трябва всецяло да се посвети на работата, но при тази заплата голямата част от времето си той трябва да мисли как да скърпи двата края, откъде да вземе пари за да изхрани семейството си”.

Откритата позиция на Никола Белопитов, вече никак не се нрави на „ръководството”. А ситуацията никак не е добра за него – наскоро е преминал зловещият процес срещу Трайчо Костов, в който е обвинен и осъден на разстрел като помагач друг негов голям приятел – инженер Васил Марков.

10. Утре започва от днес

През 1952г. Белопитов е назначен за ръководител на Научно–изследователския институт по съобщенията /НИИС/, където основната му дейност е в чисто научно –изследователски план. Макар и не по негово желание Никола Белопитов сменя строителната каска и дългите пътувания с кабинет и лаборатория. Там той преоткрива удоволствието от научната работа и още нещо, което го прави щастлив до края на живота му – сътрудничеството с младите хора.

Още при завръщането си от Германия, той се оказва представител на една твърде рядка у нас професия. По–късно, когато започва да развива електропромишлеността на България той се сблъсква с този, всъщност най–значителен проблем – доскоро изостаналата земеделска страна не разполага с достатъчно подготвени кадри да развива промишленост. През следващите десетилетия той полага огромни усилия в развитието и възпитанието на поколение инженери – специалисти.

Белопитов има безпогрешен нюх за млади таланти. Той не само ги открива, но и ги предразполага и води. В общуването си той е изключително непосредствен, бързо премахва бариерите, говори увлекателно, уважава чуждото мнение и умее да изслушва. Това го превръща в любим учител и ръководител за поколения млади инженери, които все още си спомнят с любов и благодарност за него.

Всяка сутрин той прави своята обиколка из лабораториите, започвайки от вратата с „Здравейте! Какво ново?”. Той иска новини, иска резултати, иска развитие и просперитет. В типично просветителския дух на Никалаус Фрай той ревностно вярва в своя единствен бог – науката. Не понася дребните, безличните душици, не толерира безперспективните и безидейните, но винаги е готов да помогне с всички сили и средства на талантливия и работливия.

С истинска упоритост и отдаденост намира своите кадри – инженери, проектанти, изследователи, конструктори, така необходими му за изграждането на електротехническата индустрия. Той е наясно, че само професионалистите и експертите са в състояние да създадат нещо ново и полезно за обществото.

10. Институтът като институция

Времето на големите проекти, обаче, съвсем не е приключило за Белопитов. Когато през 1960 г. той е назначен за директор на Научноизследователски институт по електротехническа промишленост, това е все още една нова организация, която тепърва има да показва истинския си потенциал.

Най–сложната задача на Белопитов е да обори мнението, че „научните институти не произвеждат нищо” – едно широко разпространено схващане сред нискообразованите активисти на партията, с които той твърде често кръстосва шпаги. Той използва цялото си красноречие и способност да убеждава и Институтът по електропромишленост се обзавежда с най–впечатляващата за времето си сграда. И днес, на намиращия се в горни Лозенец комплекс стои паметна плоча с името на своя създател и вдъхновител.

В тази мисия му помага обстоятелството, че проблемът с липсата на „напредничава мисъл” в развитието и експлоатацията на промишлеността става твърде очевиден, за да се крие. Не на последно място на помощ идва и желанието на партията по това време да се изяви с големи и впечатляващи проекти, а Никола Белопитов е именно човекът, умеещ да превръща големите идеи в реалност.

Никола Белопитов иска за работниците на „ума” най–добрите възможни условия – да е светло, чисто, модерно. Новото архитектурно чудо освен основна административна сграда включва големи лаборатории и производствени корпуси, които да позволяват затваряне на цялостния процес на изобретяване, създаване и тестване.

Инж. Александър Давчев си спомня „Главното беше привличане и израстване на научни кадри и изграждане на материална база, която да способства за една ефективна научна работа. Инж. Белопитов остави дълбока следа с маниера си на работа. Той показа как трябва да се работи в един научен институт. Благодарение на този маниер в по–късния период на развитие успехите на Института не закъсняха.”

Строителството го поглъща изцяло. Синът на един от основните му сподвижници в това дело инж. Илия Джагаров си спомня с усмивка: „Живеехме близо до семейство Белопитови. Много често в събота и неделя инж. Белопитов идваше у нас и караше баща ми да вървят на строежа, да оправят разни проблеми. Като нямаше на кого да ни оставят, ни натоварваха на две шейни. … Оставяха ни да си играем в снега, докато измръзнем. А те, до обед, а понякога и доста по–късно се занимаваха с разни строителни проблеми.”

За три години, от 1960 до 1963 г. една гола лозенска поляна се превръща в голяма научноизследователска организация, която осигурява цялата иновационна дейност на електротехническата промишленост. Със стегната и ефективна структура, с добре подбрани и високопрофесионални кадри, с големи вътрешни и международни връзки и признание.

В института се проектира всичко – от апарати с приложение в тежката индустрия до познати и любими на всеки българин уникални уреди, като „чушкопека”. Иновациите на института печелят няколко пъти, най–голямата по това време Димитровска награда.

11. Визионерът

През 1961 г. Белопитов е поканен да участва в специално сформираната група за изготвяне на „Перспективна програма за развитието на електротехническата промишленост за периода 1962 – 1980”.

Няма човек, който да познава по–добре от него българската електропромишленост. Неслучайно директорите на предприятия от цялата страна се обръщат към него с „Бай Кольо”. Той е и човекът доказал, че има способността да разбира и правилно разчита знаците, по които се движат науката и икономиката.

В продължение на няколко месеца групата извършва огромна по обем изследователска и проучвателна работа, а резултатите внимателно анализира. Те разглеждат тенденциите, международните пазари и направленията, в които се развива електротехническата промишленост. Направената от тях програма, макар отново да се струва на някои специалисти „фантастична”, се оказва много прозорлива и позволява на България през 80–те години да бъде една от страните с най–развита електротехническа промишленост.

12. Откритието

Никола Белопитов казва, че „науката е производителна сила”. Той никога не разглежда научните постижения отделно от практическото им използване. Той обича ефективността и всяко нещо, което обмисля и започва, има своето реално приложение.

„Методът Белопитов”, както много учени от периода наричат електроискровото напластяване, е евтин, достъпен и ефикасен начин за полагане на благородни метали върху метални повърхности. Измислен за телефонните централи, той се оказва приложим при много други електрически уреди. Благодарение на това изобретение изчезват неприятните паразитни шумове в слушалките на милиони хора по света.

Никола Белопитов започва да работи по идеята си още през 1951 г., а през 1957 за пръв път българско изобретение бива патентовано в Германия. През 1958 година, с указ на Министъра на съобщенията методът се въвежда в СССР. Следват тогавашното ГДР, САЩ, Англия, Аржентина, Норвегия и т.н. Държавата продава патента и прибира дивидентите от него.

13. Никой не е пророк у дома

Единственото място, където методът не предизвиква особен интерес е България. Едва през 1959 са произведени 11 ръчни апарата, които се оказват дефектни. Внедряването се възпрепятства, а за дефектите е обвинен авторът на изобретението. Използвайки момента, сътрудници– конструктори, подкрепяни от стари и нови недоброжелатели, предявяват претенции за съавторство. Сформира се специална комисия, която разследва случая и тя излиза с единодушно заключение, че претенциите са неоснователни.

Въпреки това отпорът срещу изобретението в Управлението на съобщенията е огромен. За разлика от частните радиолюбители например, които сами си изработват такива уреди, поправят апарати и дори печелят от това. Методът е внедрен и от Слаботоковия завод за производството на радиоапарати и телевизори, използват го и в Министерство на отбраната. Но не и в телефонните централи, за където е предназначен…

Така се стига до статията „Кой прокуди златната птица” в основния печатен орган на партията „Работническо дело”. Излизането на статията на Барух Шамлиев е опит да се разбута тежката бюрократична кал „Случаят с изобретението на инж. Белопитов е много показателен. Вместо нашата страна да организира масовото производство на тези апарати и износът им в чужбина /…/, сега по вина на един отблъскващ бюрократизъм ще се задоволи с приложението едва на пет бройки машини”. Но напразно..

Саботажът върви и по друга линия. Въпреки официалната покана за изнасяне на доклад по метода в тогавашната ГДР, Белопитов не получава необходимото разрешение да пътува. Отговорът на чиновниците се бави без причина и той, ядосан и уязвен, пише на Министъра на транспорта: „Моята разработка е първият български патент, регистриран в чужбина. За пръв път в чужбина се заговаря за българско изобретение. Телеграмата, с която ме канят от ГДР, стана известна на пощенци десет часа преди да я получа. /…/ Сега, като ме попитат защо не съм се отзовал на поканата, аз не мога да кажа, че Вие, че партията не сте ме пуснали. /…/ Всички научно– технически работници у нас са на мнение, че нашата партия и правителство пренебрегват, а не поощряват научно техническата мисъл”.

Въпреки, че заминава за да изнесе доклада си с два дни закъснение и на собствени разноски, Белопитов отново цели направо в болезнената точка. Партийната машина не желае да толерира умните и способните. Като всяка недемократична система и тази не поощрява иновациите и интелектуалната собственост. По тази тема инженерът пише също така „С перспективните задачи /бел. авт. тези свързани с научно–техническото развитие/ предприятията не желаят да се занимават. С такива задачи институтът също не се занимава и ако някой желае да прави това, на него му се пречи.”

Тази открита позиция му струва скъпо и води до поредното освобождаване на поста през 1963 г.

14. Олга

През 1950 г., вече на 49 години, „жененият за работата си” Никола Белопитов, най–накрая намира любовта на живота си. Когато се жени за Олга, тя е на 22, обсебена от изкуството и художествената живопис. През следващите години тя се посвещава на рисуването в специално създадения от художника Боян Петров кръжок. По–късно учи и при професор Кирил Цонев. Особено силно влияние върху работата й има художникът Борис Ангелушев, с когото я свързва дългогодишна дружба.

Първото й участие в Националната художествена изложба е през 1960, след което се редуват участия в ОХИ и тематични изложения. Заедно с художника Иван Вукадинов правят изключително успешна съвместна изложба из Италия и Австрия.

Те се допълват чудесно. Тази необикновена комбинация от човек на точните науки и нежна интелектуалка превръща скромния им дом, в тогавашното село Драгалевци, в истински магнит за цяла компания от най–свободолюбивите, оригиналните и талантливите хора на своето време. И двамата имат много приятели – художниците Борис Ангелушев, Златю Бояджиев, Дечко Узунов, журналистът Ненчо Хранов, писателите Георги Марков и Радой Ралин, скулпторът Марко Марков, генерал Иван Винаров, главния архитект на София Борис Марков са чести гости и участници в среднощните дискусии, които се водят на различни злободневни теми.

Двамата имат син – Райко Николов Белопитов, който също става инженер в Германия и се връща да работи в родината си.

15. Несполучливият пенсионер

Белопитов извървява дълъг и пълен с препятствия път. Въпреки, че успехът го следва по петите, той така и не успява да намери „своето” място. Предопределен да върши големи дела, той често изобщо не забелязва делничната суета, ежедневните проблеми и търкания между служителите му. За целия си живот той така и не успява да открие подходящ партньор, който да му помага в администрирането на всички рутинни ежедневни дейности и дребни проблеми. Някой лоялен, компетентен и безкористен приятел и колега. Край него постоянно има хора, които желаят да се възползват от неговото благородство и желание да помага, за да получат някакви облаги. Често, след това, те стават негови основни критици и врагове.

Партийните функционери също никак не долюбват неговия „либерален” стил на управление, културното отношение към хората и творческото мислене. И точно неумението му да се рови в ежедневието, като парира сплетни и интриги, им позволява така лесно да му пречат и вредят.

На 65 години Никола Белопитов е изпратен в пенсия. Този момент той с много хумор описва така „Опитах се да бъда „редови” пенсионер, но много бързо започнах да остарявам. Така опитите ми излязоха несполучливи…

Така той се завръща в лабораториите на „Електротехнология” и продължава да работи върху внедряването на електроискровото напластяване в различни области на индустрията. Паралелно той работи върху още десетина проекта.

През 1972 г., Белопитов постъпва в болницата в тежко състояние. Докато лежи там, той се заема с най–фантастичния си проект – започва да пише научна фантастика. Завършва книгата си, но не счита, че е достоен да бъде публикуван. Единствен неин читател става синът му Райко. „Романът бе озаглавен „Какво се случи през 2000–та година?”. Той разглежда бъдещето, когато Светът се вразуми и не се дели по политически причини на Запад и Изток, когато човечеството се откаже от войната и въоръжението, настъпи един социален и хуманен строй, когато с освободените средства хората започнат да правят чудеса.”

На болничното си легло в Първа градска болница той посреща и новината, че е получил златен медал от Общосъюзното изложение в Москва за своя разработка, направена съвместно с колеги от Централния институт по изчислителна техника. Изключително въодушевен той гради смели планове за бъдещи изследвания, които така и не осъществява. На 24 март 1972 умира от бронхопневмония. Колеги и приятели обвиняват медицинския персонал в неадекватна и недостатъчна медицинска интервенция. Какво се е случило е въпрос на спорове, но е безспорно, че на тази дата си отива един велик българин и голям европеец – Никола Райков Белопитов.